ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...

ВСИЧКО Е ЛЮБОВ...
ЛЮБОВТА ЛИ?ЛЪЖА БИЛО Е ВСИЧКО,КАЗВАТ... НО КОЛКО ИСТИНИ ДО ДНЕС НАПРАВИЛИ СА МЕ ЩАСТЛИВА?!

сряда, 4 декември 2013 г.

Днес е...

4 декември...

Завинаги седемнадесетгодишна...

През 1979 година на този ден от нас внезапно си отиде 
ПЕТЯ ДУБАРОВА-
слънчевото момиче на българската поезия...
През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира природните стихии и човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество...


Да съм слънчево момиче

 В дланите ми каца слънцето червено –
 добро и светло, като гълъб ален,
 то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.

 Аз искам слънце цял живот да имам
 и дланите ми винаги да парят;
 да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.

 И хората да гледат мен засмени,
 да казват "Тя е слънчево момиче,
 във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."

 Аз искам, щом издъхна уморена,
 то – слънцето – със мен да не изстине,
 а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.

 Да литне между хората щастливи,
 за себе си и мен да им разказва
 и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.


http://www.youtube.com/watch?v=bCw-U0U4UAA

Време

 Текат минути, часове и дни
 в безспирен бяг безследно отлетели.
 Как страшно в тези четири стени
 ти блъскаш своите мисли посивели.
 И чакаш някого. Но идва ден,
 когато по пътеки осветени,
 от блясъка на слънце озарен,
 с изопнати от дъжд прохладни вени
 ще спреш за миг внезапно покосен
 от мисъл: Младостта е изживяна,
 и как ли ще признаеш ужасен
 пред себе си, че тя е пропиляна.
 И истински все още неживял,
 денят ти сив отмерва пулс последен.
 И времето ще сграбчиш ти без жал
 със трескави ръце и ужас леден.
 Към слънцето с пресъхнали очи,
 съсипан, прежаднял ще се катериш.
 Но слънцето жестоко ще мълчи
 и нищо ново няма да намериш,
 защото си съвсем обикновен човек
 на средна възраст. Много скоро
 е може би и онзи страшен ден,
 когато смърт очите ще затвори.
 Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
 загубеното, вече пропиляно?!
 На карта ще залагаш, светъл бряг
 сте търсиш, но във тебе като рана
 ще пари мисълта, че две неща
 не можеш никога да си възвърнеш:
 Живота да избавиш от смъртта
 и времето назад да върнеш!
 Изтича песента като вода!
 Но времето остава нейна стража.
 Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.


В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:„ „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

http://www.youtube.com/watch?v=g0P-tIyuiCU


Мечтая да живея в дом, който да побира цялото море. Цялото море с всички миди, риби и водорасли. Мечтая вечер вместо нощни лампи да ми светят фаровете с огнени очи. Да спя в легло, направено от пясък. А колко чудно би било да бъде от корали и от миди моят покрив. И вместо да заставам пред телевизор - да гледам как морето разлива течно синьо стъкло в бялата си пясъчна длан.

Тогава аз ще се затворя в своя дом като бисера в своята мида. По цели дни с рибите ще разговарям, ще пипам кадифени водорасли. Ще слушам как солените езици на хиляди вълни докосват брега. Ще чувствам как гласът на морските птици се вплита в косите ми и млъква.Ще бъдат мои хиляди прибои. Ще бъдат мои хиляди делфини. Ще бъде мое цялото море.И аз сурво ще накажа този, който дръзне морето да ми вземе.

Защото заедно с него той моята душа ще отнесе. И аз ще се почувствам като дива птица, останала без пролет и небе. Едва когато изживея своето време, ще разтворя широките врати на своя дом към хората. Ще им раздам своето море. А те не ще и подозират, че с него им давам и душата си. Те не ще знаят това, защото тя ще бъде вече част от него - голяма като морската безбрежност, силна като морската вълна и велика като морето с всички риби, миди и водорасли





Там някъде...


 Там някъде в облаци, в луди лози,
 от мигли запазили дъх на сълзи,
 от морския дом на соления рак,
 от някакъв стар, омагьосан син бряг
 внезапно се ражда и тръгва към мен
 (когато не е нито нощ, нито ден)
 не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
 а жив, поразяващ, неистов мой стих.
 Аз падам във двете му властни ръце
 и моето момичешко пъстро сърце
 вибрира в мен като щастлива пчела,
 Не чакам познатото тръпно "Ела"!
 Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
 на моите мисли блестящият рой
 то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
 попадам във някакъв бронзов Бургас.
 Слънце с магия на златен фонтан
 изригва от мекия свод разлюлян.
 А някаква матова странна зора
 ме прави щастлива и нежно добра.
 Дълбоко във хиляди живи води,
 в делфини, в звезди, невидени преди,
 в събуждане кратко на морския фар
 откривам учудена някакъв чар.
 Защото до мене, разгърден и бос,
 реален и жив като ден и въпрос,
 е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.





http://www.youtube.com/watch?v=jhWJ5vkaZMA&feature=related


Доброта

 Понякога съм толкова добра,
 че цялата изтръпвам и боли ме.
 И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

 Понякога съм толкова добра!...
 И скрива ме във коша си чемшира
 на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

 Понякога съм светла като мед.
 Тогава светли устни ме обичат.
 Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

 Понякога съм бяла и добра.
 Как рядко ми се случва да съм бяла!
 Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

 да счупя на парченца от стъкло,
 да пръсна и добри ръце да сгрея.
 И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

* )( *


Песни по стихове на Петя Дубарова: 1. Доброта - Росица Кирилова 2. Лунапарк - Кичка Бодурова 3. Нощ над града - Домино 4. Лятото - Дует Ритон 5. Пролет - Петя Буюклиева и Георги Христов 6. Зимна ваканция - Росица Борджиева:

http://vbox7.com/play:db77f7c7
* )( *




...ПЕТЯ-едно малко и лудо момиче, което преобърна представата за възрастта в поезията и остави след себе си истинско изкуство. Нейното самоубийство продължава да наранява с несправедливостта си, да тревожи и да предизвиква въпроси.
А поезията й продължава да стопля сърцата и душите ни, и да вдъхва така нужното на всички ни щастие.


На ПЕТЯ:
http://www.youtube.com/watch?v=yAPUo78-MDA

ПОКЛОН!!!

Няма коментари: