На днешната дата-25 април,
е родена ПЕТЯ-
СЛЪНЧЕВОТО ДЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ
е родена ПЕТЯ-
СЛЪНЧЕВОТО ДЕТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ
Една невероятна душа,по детски наивна и едновременно странно зряла,преобърна представите ни за възраст в поезията...Едно малко момиче,което "дъжда причаква на ъгъла" и мечтае за "дом, в който да се побере морето"...Стиховете й са вик за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят...Свят,белязан от доброта и усмивки...
"Със своя ярък поетически талант - единствен и неповторим,
Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70 - те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности - морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията."/Х.Фотев/
„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”
/Петя-редове от дневника й/
Обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството,Петя прави своя
трагичен избор...
Тя не измени никога на своето сърце,остана му вярна до края,
не го прекрачи, за да се спаси,
и го спаси, за да ни докаже, че все
още има на света неща,
които едно сърце не може да понесе...
* * *
Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и мойто момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела.
Не чакам познатото тръпно “Ела”!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящия рой
той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невид`ени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих – трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.
1977 г.
ПОКЛОН,ПЕТЯ!