На днешния
ден е роден
АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ
Алеко Иваницов Константинов, познат под псевдонима Щастливеца, е български писател, общественик и основател на организираното туристическо движение в България.
Алеко Иваницов
Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в
семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по
майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови. Учи при
частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище
(1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на
Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския
губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев,
Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).
След завръщането
си в България Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в
Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в
Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини.
Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е
адвокат на свободна практика в София.
Алеко
Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото
за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане
преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския
университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското
индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).
Алеко
Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член
на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска
беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за
насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата,
на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава
първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм —
изкачването на Черни връх, 27 август 1895).
Още като студент
Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на
парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп.
„Библиотека 'Свети Климент“. Той е член на Демократическата партия, водена от
Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата ѝ, сътрудничи с фейлетони,
пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).
Първите
отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и
„Защо? “ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците
„Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях той не крие отношението си
към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните
пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема
„Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“ (1883).
Първата
зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени
непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи
белезите на неговата ярка творческа индивидуалност — темперамент, артистичност,
чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално
самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното
бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с
любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на
българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната
цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и
техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре
подредено, богато общество.
С книгата
„Бай Ганьо“ Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и
социалнопсихологически въпроси на своето време — пътя на България и целта на
нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните
добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен
праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез
търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния
живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ
смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и
разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото
сатирично изобличение.
Творбата е
своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и
артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна
поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия
практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително
витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура,
той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата
на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не
отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.
Във втората
част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“
политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и
страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо.
Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките
на същността му — национална или социална — са противоречиви, понякога полюсни.
Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и
белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип — изразител на
грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика,
бездуховността.
В „Бай
Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото
разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения ѝ
стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно
съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки,
изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж — поредица от
анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка
между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена
концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън
творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на
разнообразни, често противоположни понятия и представи.
Алеко
Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. На
23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден
и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня
на свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за
Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово. Жителите на
Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински
мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този
конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър
Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово
след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново)
радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на
радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов.
По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на
Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.
