Лирика

***

Когато се зарадваш на простите неща
Нима това не е целувката на ангел
Когато осъзнаеш, че си частица от света
Нима това не е целувката на ангел.
Когато се събудиш по-смел на сутринта
В съня ти знай,целунал те е ангел.
Когато от победа се откажеш, в името на любовта
Във битката целунал те е ангел.
Когато можеш достойно всичко да простиш
Тогава знай целунал те е ангел
Когато паднеш, но пак отново продължиш
Тогава знай целунал те е ангел.
Умееш ли от хаоса хармония да създадеш
Усещаш ли? целунал те е ангел
След порива да се стремиш, усетиш ли кога да спреш
 Тогава знай-целунал те е ангел!

***

Петя Дубарова-слънчевото дете на българската поезия...Следата й спря толкова рано,а можеше да ни каже още толкова много...Остана завинаги седемнадесетгодишна,но това,което ни дари през краткия си земен престой,е безценно богатство...

ВРЕМЕ

Текат минути, часове и дни

в безспирен бяг безследно отлетели.

Как страшно в тези четири стени

ти блъскаш своите мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,

когато по пътеки осветени,

от блясъка на слънце озарен,

с изопнати от дъжд прохладни вени

ще спреш за миг внезапно покосен

от мисъл: Младостта е изживяна,

и как ли ще признаеш ужасен

пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,

денят ти сив отмерва пулс последен.

И времето ще сграбчиш ти без жал

със трескави ръце и ужас леден.

Към слънцето с пресъхнали очи,

съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи

и нищо ново няма да намериш,

защото си съвсем обикновен човек

на средна възраст. Много скоро

е може би и онзи страшен ден,

когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак

загубеното, вече пропиляно?!

На карта ще залагаш, светъл бряг

сте търсиш, но във тебе като рана

ще пари мисълта, че две неща

не можеш никога да си възвърнеш:

Живота да избавиш от смъртта

и времето назад да върнеш!



Изтича песента като вода!

Но времето остава нейна стража.

Дотука спира моята следа,

 а имах толкоз много да ви кажа

***

.                                                                                                                       

Нали ти казах, че съм дива,
 как можеш да опитомиш сърна?
 Че ще опиташ, каза, но дали щастлива
ще съм без своите поля!?

 А казах ли ти, че съм огън, паря?
 Отвърна ми, че бил си нестинар.
 Но знай, с гореща длан като погаля,
оставям белег като дар.

 Мога даже да съм лудо вино,
 да опивам, но и да горча.
 Готов ли си да ме обичаш силно,
без да отнемаш мойта свобода?

Че любовта ми е като магия,
но трудно се обича като мен жена.
Веднъж докоснеш ли ме, ставам орисия...
Кажи, готов ли си да си със мен сега?

***

Сълза

Нарисувай ми, художнико, сълза.
Четките вземи, не ми отказвай!
Лека - като капката роса.
Тежка - като капката омраза.
Волна - като безпричинен гняв.
Кротка - като ласката безшумна.
Гузна - като премълчаван грях.
Горда - като обич неразумна.
Ясна - като тихи небеса.
Мрачна - като вихър разбушуван.

Нарисувай ми, художнико, сълза!
Истинска сълза ми нарисувай!
Захвърли палитрата встрани.
От душата ми вземи боите!
Надълбоко с четките бръкни,
не оставяй скрито и покрито.
И изтръгне ли сълзата зов-
даже от душите вледенени
стон от болка или от любов,
знай, че ти си нарисувал мен.
Надежда Захариева

***

Такъв те разпознах...

Такава грешна ме хареса,

забързана и малко тъжна.

Измисли ме - да съм чудесна.

Погали ме - да не замръзна.

Такава мълчалива ме хареса

и пусна ме в своя сън.

В косите ми звезди заплете,

облече ме в камбанен звън.

Такава бледа ме хареса,

сред моя, есенния листопад,

в очакване на зимната завеса,

прибрала пролетния цвят.

Такава далечна ме хареса,

с изплакани от чакане очи,

в сърцето си вини понесла.

Целуна ме и каза - Замълчи!

Такъв нечакан аз те разпознах,

в сърцето ти с малка рана.

                                                   Докоснах я с трепет плах.                                                            Плени ме. И поисках да остана...
***

Добави в Svejo